|
ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък. . .
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага. Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане. Искам да гръмне горещия вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците. Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си. Искам да върже своите пръсти
крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва. Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука. Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме. . . Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим. На 15 септември 1919 г. вестник “Заря” публикува следното кратко съобщение:”Държавния работнически театър при мини Перник в пълния си състав под управата на г-н Иван Пенчев ще посети градовете Радомир, Дупница и Кюстендил, където ще представи пиесите “Химн на нищетата”, “Новопокръстен” и “Великата нощ”. ” Така за първи път публично е обявено съществуването на работническия театър тук, в миньорското селище, каквото е тогава Перник 90 години ни делят оттогава. И сега сме тук, за да се вгледаме в тези девет десетилетия, да усетим колко човешки усилия са вградени в тях, колко съдби са прекосили пернишката сцена. Трябва да се опитаме да си представим какво е било да се опитваш да правиш театър тогава. ”Започнахме кой с каквото може. . . за всяка пиеса събирахме необходимите за сцената неща по къщите. . . ” Костюмите най-често са приспособени от дрехите на самите актьори, а единственото бомбе в реквизита предизвиква яростни схватки между тях. Такова е началото. На тази първа трупа не е отсъден дълъг живот – социалните и политически сътресения на голямата миньорска стачка от същата 1919-та помитат и театъра. Артистите са уволнени, а паянтовата сграда – разрушена. Само че, ако ми позволите да се възползвам от поетичния образ – марша на щурците е започнал. Ето какво се случва няколко месеца по-късно: “Появи се един господин, който ме попита аз ли съм актьорът Владимир Трандафилов. Представи ми се – Иван Пенчев, директор на пернишкия работнически театър. Дошъл в София да поднови състава. Предложи ми ангажимент като актьор с 800 лева заплата и още 400 прибавка като режисьор. Приех без колебание. ” Само че реалностите са далеч от обещаното. “ По лесно беше да получиш канче ракия, отколкото чорба, заплати нямаше. . . от много неща ми причерня пред очите и аз реших да напусна Перник. – Че седиш и че играеш у театрото, оти че те арестуем – ми каза един от управителите. ” И наистина пристав го следи да не се доближава до гарата. В тази трагикомична атмосфера обаче се появява “Вампир” на Антон Страшимиров. Така – 10 години преди да бъде обявен с царски указ за град, Перник вече има своя театрален живот. Създаван с онази всеотдайност и въодушевление, така присъщи на хората, приели за мисия делото си в театъра. Още през първите сезони партньори на пернишките актьори стават звезди като Адриана Будевска и Васил Кирков. А една снимка от 1924 г. ни показва, че не другаде, а именно в Перник играе московския МХАТ при първото си гостуване в България. Етапите, които бележат дългия път дотук не са равностойни. В началото – понякога колебливи като резултат, нататък – все по-успешни. Така се редуват времената в изкуството, силни, слаби, набиращи темпо, но винаги в един постоянен и последователен ритъм, отмерван и изграждан от хората, които са водили театъра в по-далечната му или близка история. Такива като Иван Пенчев, Иван Пуховски, Петър Кючуков, Петко Сираков. . . до Георги Стойчев, Христо Кръчмаров, Георги Русев. . . В този ритъм се включиха поколения актьори и режисьори, чиито имена сега са в нашите летописи. Той предизвикваше творци като Олга Кирчева, Георги Стаматов, Иван Димов, Константин Кисимов и още много от новите театрални поколения да участват чрез гостуванията си в живота на сцената ни. По този път в десетилетията Пернишкия театър достигна и своите големи успехи, които му отредиха място в театралната карта на България не като “ театъра на 30 километра от София”, а като място, което ражда изкуство, съизмеримо с най-добрите постижения на съвременния ни театър. И това е благодарение на всички, които са били, и които сме тук сега, с цялата си отговорност и амбиция. Както и да се казваше през годините – Работнически, Пернишки минен, Миньорски подем, или общински драматичен театър “Боян Дановски”, на тази сцена се създаваше една художествена реалност, която предизвикваше хората, забавляваше ги, караше ги да усетят колко е важно да напуснеш ежедневието си, макар и за кратко, за да се върнеш отново в него, но обогатен – с усмивка, смирение или състрадание. В един от спомените преди години е записано: “. . . слизахме в забоите и гледайки тези почернели, уморени лица се чудехме как, с какви сили ще дойдат в театъра. Но на другия ден те идваха, пременени, чисти, да “окъпят душата си”, както ни каза един от тях”. В характера на хората тук има нещо особено, наглед сурово, но много топло и нежно всъщност. Има една вярност към духа на града, към ценностите му. Те изглеждат така привързани към мястото си тук, като че ли никога няма да напуснат пейзажите на Любен Гайдаров и винаги ще ни гледат с лицата от неговите портрети. За тях си струва да създаваш нещо, на мястото, което ни е отредено. И тук ще направя една скоба – съдбата обича иронията понякога. Театралните сгради в града са били няколко – от първата паянтова, през по-стабилната на площада срещу пощата, до удобната и красива зала в Двореца на културата. Когато тя изгоря, изглеждаше като че сме се върнали години назад и театър в Перник задълго няма да има. Но намерихме място, намерихме сцена, артистите бяха тук, тук бяха художниците, хората от ателиетата. Всъщност тук бяха желанието и отговорността ни. И нашата публика разбра това, повярва ни, върна се. Мисля, че друга награда не ни трябва. И сега ще завърша с нещо, което не съвпада с известното твърдение че театъра е колективно творчество. Да, такова е докато се създава спектакъла. Но когато започва, той се превръща в самотно занимание. Тогава колкото и да сме – на сцената или в залата, винаги един единствен човек търси другия, чува гласа му, търси погледа му. Тогава ние не чувстваме “колективно”, а попадаме в самотата на общуването очи в очи. Ние сме насаме с всички. Всичко това си струва усилията, струва си да пресъздаваш живота, да чуваш неговите звуци, да разбереш колко е многогласен и необясним. Струва си да срутиш тишината и да чуеш вика в нея. Точно затова ще припомня пак стиха на Борис Христов: Трябва да свиря в глухата вечер Докато не дочуя към мене да иде Гласът на хиляда тромпета далечни. Или на някой архангел невидим. С тези думи Иво Горчев откри тържествената церемония по връчването на ІV-тите театрални награди "Феникс 2009".
|
|
На 26 март 2009г. пернишкият театър отпразнува 90 години от създаването си. Честването мина под мотото „Вечерен тромпет” провокирано от стихотворението на Борис Христов, с което директорът на театъра Иво Горчев откри церемонията. За ІV-ти пореден път бяха раздадени театралните награди „Феникс”. Призовете „Феникс” – плакет и торбичка с пепел от изгорялата сцена бяха внасяни с миньорска вагонетка. Водещи на събитието бяха известният актьор Иван Балсамаджиев и младата надежда на пернишкия театър Богомила Стоянова. След като бяха обявявани се чуваше гръм и младите актьори на театъра преоблечени като миньори добутваха по релсите фарта с наградата. Първата награда е за Мината, тъй като през онази далечна 1919г. именно заради нея театъра просъществува. Наградата връчи потомствено свързания с историята на театъра народният представител г-н Ненко Темелков. Втората награда „Феникс” беше за Община Перник. Наградата връчи директора на театъра Иво Горчев на кмета на общината г-жа Росица Янакиева. Едни може би от най-вълнуващите награди получиха шестима бивши директори на театъра. Това бяха Георги Стойчев, Георги Гайтаников, Ангел Ангелов, Емил Иванов, Екатерина Кънчева и Добри Добрев. На всички тях водещият Иван Балсамаджиев зададе въпроса: „Кое Ви беше най-трудно като директор на театъра?”. Георги Стойчев веднага му отговори в шеговит тон: „Това беше работата с теб. ” Георги Гайтаников управлявал театъра в годините на прехода каза, че: „Най – трудно ми беше, когато трябваше да се разделя с някои артисти, а аз не исках. ” Ангел Ангелов пък разказа: „Какво разбрах за толкова години от 79-та насам, когато от Русе стъпих за пръв път в Перник, че нито перничани, нито театъра в Перник е лъжица за всяка уста. Но справиш ли се с тази лъжица, тя те изхвърля в една такава душевност и никога до края на живота не се забравя. ” На същия въпрос Емил Иванов отговори така: „Нищо не ми беше трудно. ” За Добри Добрев /бивш зам. директор/ се оказа ,че най-трудното е било: „ Да бъда между директорския чук и актьорската наковалня. Всичко това минаваше през мене. Доколко съм се справил не знам, но все пак благодаря на Перник, че 30 години ме търпя. ” Екатерина Кънчева /бивш зам. директор/ със сълзи на очи сподели: „Всичко, което ми се случи щастливо в този живот бе благодарение на този театър. Това е моят театър и пожелавам да сме заедно и да пребъде изкуството в града ни. ” Деветдесет години откакто театъра в Перник саществува. Това са четери поколения, чиито жизнен път малко или много е минал през този театър. Хора са се раждали, живели и умирали, както постановките и персонажите в театъра. Кръговратът има начоло и то винаги се свързва с новото, с младостта. Тя носи идеализъм, копнеж, амбиция, революция – факторите, които са горивото на живота. Трупата на пернишкия театър всяка година се обновява и освежава, затова следващата награда „Феникс” бе за млада надежда на театъра в лицето на Богомила Стоянова. Тя пожела на себе си и на колегите си „Много творчески успехи, постановки и сцена, на която да ги осъществим. ” Награда “Феникс” за принос в развитието на културната институция получи поетът и драматург Елин Рахнев. “Пожелавам на театъра в Перник да има публика, която си купува билетите още от обяд, да има своя Стивън Джерард и голям футболен отбор. Сцена ще има и то е ясно, но театъра е душевно занимание и идва предимно от душата, а след това от сцената”, каза той. За постановката „Две сватби и едно прелюбодеяние” приз за принос към доброто настроение получи големият български актьор Светослав Пеев, който преди да изпее една своя песен, благодари на директора Иво Горчев, че му е дал възможност след много години отсъствие от сцената, да играе и да режисира. Към края на церемонията миньорите вкараха едно „откритие”, което са намерили в мината. С миньорската вагонетка седнал на трон да получи своята награда за 33 години принос към пернишкия театър пристигна Стоян Чифлички – Танани – зам. директор и сценограф. Поздравителни адреси пристигнаха от президента на Република Бълария г-н Георги Първанов, който неведнъж е помагал на нашия театър, както и от почти всички институции в града.
|
